петък, 22 юли 2011 г.
Забравеният Онгъл
Северна Добруджа е люлката на нашата държавност на Балканите, но все още е непозната за българите
Далеч по-непознат е районът северно от Констанца, простиращ се до делтата на Дунав. Административният му център е Тулча – 90-хиляден град, който въпреки че е важно речно пристанище, изглежда като заспал на фона на вечно забързаното черноморско крайбрежие. Тулча е град на еклектиката. Между добре познатите и у нас панелни квартали от късния социализъм все още се срещат знаци от една безвъзвратно отминала епоха.
Допреди 130 години Тулча е бил един от най-развитите български градове в рамките на тогавашната Османска империя. От него са тръгвали основните търговски пътища към Русия, Полша и Прибалтика. След руско-турската война през 1877-1878 г. по-голямата част от днешна Северна Добруджа попада в Румъния като компенсация за това, че Русия взема Бесарабия. Това преобръща тотално историята й и само в един кратък период от две години по време на Първата световна война отново е под българска власт. До 1940 г. голяма част от населението й е било българско. Сключването на Крайовската спогодба, според която Румъния връща на България Южна Добруджа, отнета чрез Ньойския договор от 1919 г., обаче безвъзвратно я обезбългарява. За 48 часа трябва да бъде извършено
„великото преселение на народите”
– близо 70 000 българи напускат Севера и поемат към родината, а почти толкова румънски колонисти от Юга тръгват в обратната посока.
Семействата от смесени бракове са единствените, които могат да избират в коя държава да останат. Всъщност по-голямата част от българите, които в момента живеят в Северна Добруджа, са техни потомци. Трудно е да се прецени точният им брой. Според последното преброяване от 2001 г. в Румъния живеят около 10 000 българи, от които близо 5000 са в Северна Добруджа. Останалите са концентрирани в областта Банат в западната част на страната. Те са католици и са най-задружната наша общност в северната ни съседка.
Малко хора се определят като българи и в района около Букурещ, където преди повече от 150 години масово са се заселвали наши сънародници градинари. Те образуват т.нар. градинарски пръстен около столицата и са първите, които са привнесли в Румъния зеленчуци като доматите, пипера, патладжана и лука. Дотогава румънците са отглеждали главно царевица, която и сега заема основно място на трапезата им.
През 1918 г. сънародниците ни във Влашко са мнозинство от населението в 26 града и 160 села. По неофициални данни днес в Букурещ и в района около него – окръг Илфов, близо 200 000 души са с българско потекло. Повечето от тях не говорят български език заради смесените бракове и засиления процес на асимилация. В годините на режима на Чаушеску единствената им връзка с прародината е БНТ, която тогава е била най-гледаната телевизия в Румъния.
В Северна Добруджа обаче нещата изглеждат по съвсем различен начин. В Констанца, след водени години наред съдебни дела, дружество “Единство” успя наскоро да си върне собствеността върху старото българско училище и има амбицията да го превърне в културно-просветен център.
В Тулча – някогашната перла
за присъствието на българи говорят само емблематичните сгради, останали от края на ХІХ век.
Една от тях е църквата “Св. Георги”, която е отворена почти денонощно. В притвора над входа стои надпис “Тулча, 1854 г. майя 20. Съзидан храм светаго великомученика Георгия спомоществованием народнаго болгарского общества”. Иконостасът, който е направен от чисто злато, е един от най-големите по българските земи и може да съперничи на Рилския манастир. По иконите все още личат имената на българските зографи, като най-известният сред тях е Станислав Доспевски, племенник на Захари Зограф, виден представител на Самоковската школа. Имената на видните българи от града още се виждат по ктиторските столове в църквата.
В двора е и гробът на Димитраки Теодоров, който е главният дарител за построяването на храма. Теодоров е смятан за най-богатия българин по време на османското владичество, а някои са го сочели и като
най-заможния поданик на султана
Роден е в село Жеравна в семейството на беден овчар, който заедно с много българи от Котленския Балкан тръгват на север да търсят препитание. Повечето се заселват в района около Тулча. Младият Димитраки бързо овладява търговията и керваните му започват да кръстосват цялата империя. Има кантори в Калкута, Багдад, Кайро и чак в Алжир. Голяма част от печалбите обаче влага в строежите на църкви и училища.
Друг много богат българин от Тулча – хаджи Велико Стефанов, пък е дарител за построяването на училището, чиято сграда е оцеляла до църквата. В нея днес се помещават аптека и магазин за авточасти. На фасадата на училището още личи полуизтритият надпис: “Това сдание, назначено за българско народно девическо училище, е с положено основний камък от хаджи Велика Стефанов, българин от гр. Тулча, на 11 мая 1881 г. и се нарече на името на славянските просветители “Св. Св. Кирил и Методия”... Боже, увенчай трудовете на участвующите в това свето дело, успокой усопщите от тех и благослови настоящий дом за успеха и славата на българския народ. Тулча, 11 мая, 1882 г.”
В Тулча се намира и къщата, в която от 1854 до 1862 г. е живял войводата Стефан Караджа. Намирането й обаче е трудна задача. Стои сгушена в Стария град. Неотдавна активисти на ВМРО сложиха на фасадата й паметна плоча.
Преди дни барелефна паметна плоча на друг велик българин – Апостола на свободата Васил Левски, бе поставена в село Михаил Когълничану, което се намира на главния път Тулча - Констанца. Паметният знак ще напомня на поколенията за
присъствието на Левски в селото през 1866-1867 г.
когато то се е казвало Еникьой. Дякона е преподавал в местното българско училище и е пял в православния храм, носещ името на светите братя Кирил и Методий.
Самодейният състав от близкото село Лунка представи български песни и хора от района, а най-щастливият човек бе бай Петрою Мелтиаде. Той е роден през 1928 г. в балчишкото село Оброчище, но е бил принуден да напусне родния си край през 1940 г.
Майка му е българка, а баща му – румънец
Днес Петрою е единственият в някогашното село Eникьой, който говори български. „Старите хора го знаеха, но всички измряха. Братята ми също го знаеха, но вече не са на този свят. Остана сестра ми, която го говори прекрасно, но тя живее в Мангалия, до българската граница”, обяснява старецът. Той е чувал много за Васил Левски. „Вече всички българи сте добре дошли в Михаил Когълничану – идвайте и на 19 февруари да го честваме Апостола, и на 18 юли, когато е роден. Да не се забравим българите, ей! Самичък останах, бабата е румънка, с нея на български не говоря”, смее се бай Петрою, който се радва най-много на купчината вестници от България и на бутилката нашенска ракия.
В района около Тулча има още много интересни места, свързани с българската история. Едно от тях е намиращото се на запад от града село Никулицел (Никулица), където е черквата “Св. Атанас Летни” - най-старият храм в Северна Добруджа, строен преди 600 г. Църквата е копие на Боянската черква. Безценните й иконописи обаче са свалени и пренесени в Букурещ.
Селото е по-известно като мястото,
на което се предполага, че се е намирал Онгълът
– укрепление, разположено на 46 хектара площ. Тук акад. Васил Златарски и Карел Шкорпил - откривателят на Плиска, локализират мястото на битката от 680 г., в която хан Аспарух разгромява византийския император Константин IV Погонат и основава българската държава на Балканския полуостров. Областта Онгъл, където са се развили военните действия, е заключена между морето, река Дунав и несъществуващия вече неин четвърти ръкав южно от планината Бабадаг. Странно е, че в Северна Добруджа се говори за планина, макар че Бабадаг е висока само 430 метра. Тя представлява обширно плато, чиито южни склонове откъм Констанца са голи и назъбени досущ като Сините камъни над Сливен, а северните са полегати и обрасли с гъсти гори.
Село Никулицел е плътно заключено в прегръдката на северните склонове на Бабадаг, които са били перфектното укрепление срещу Византия. Затова и византийците нападат по две линии – покрай морето и влизайки с кораби през делтата на Дунав. Преданията за намерени многобройни старинни оръжия в близката до селото местност Челик дере също потвърждават, че тук се е състояла голямата битка. Това укрепление всъщност е била първата столица на България и тя продължава да бъде такава паралелно с новата столица Плиска до VІІІ век. Акад. Васил Гюзелев счита, че именно в това укрепление през 705 г. хан Тервел е приел император Юстиниан II и е сключил договора, довел до коронясването на хана в Константинопол с титлата "кесар". Днес на едно от билата край селото стои паметник на румънски войници, паднали през войните, като половината изписани на него имена са български...
Намиращият се на 6 км от Никулицел манастир Кокош е друго интересно място, което си струва да се види. Едно от предходните имена на селото – Манастир, се дължи именно на него. Според акад. Стефан Младенов "кокош" е старата българска дума за петел, какъвто е изобразен на висок резбован дървен кръст, стоящ върху постамент в двора на манастира. Това е
най-старият запазен манастир
в цяла Добруджа. Построен е през 30-те години на ХІХ век от български и молдовски монаси, договорили си закрилата на местния турски бей. Върху повредена каменна плоча в старата част на манастира се чете български надпис за построяването му. Първата църква е вдигната през 1833 г. Втората е с 30-метрова камбанария и е от 1853 г. През 1910 г. двете черкви са разрушени, а сегашният храм е завършен през 1913 г. Оцелялата възрожденска жилищна постройка е с типичната българска архитектура и наподобява на Троянския манастир.
През 70-те години на миналия век българските икони са подменени с румънски. Манастирът днес е паметник на културата и е обитаван от румънски монаси. Тук се пазят произведения на религиозното декоративно изкуство, стари монети и археологически находки. Съхраняват се и мощите на четирима раннохристиянски светци мъченици – Зосим, Атал, Камасик и Филип.
В гробището до светата обител са погребани четирима български войници, загинали при освобождението на Добруджа през 1916 г. В отделен гроб е погребан подпоручик Неделчо Ламбов от Преслав, загинал край манастира на 23 декември 1916 г., десет дни преди края на военната кампания. Всъщност край манастира се е провела последната голяма битка, преди българските войски да изтласкат румънските части през 1916 г. Две години по-късно румънците се завръщат...
Северна Добруджа си остава неоткрита
от българския турист, а в нея има какво да се види. Дори към един от най-известните резервати в Европа - делтата на Дунав, интересът от нашите туроператори все още е слаб. Една от добрите идеи е на Колежа по туризъм в Добрич за създаване на туристически маршрути в региона. Проектът е финансиран от Програмата за трансгранично сътрудничество и по него работят експерти от колежа, от Регионалния исторически музей в Добрич и три румънски организации от Констанца. Целта е 50 културно-исторически обекта от двете страни на границата да бъдат популяризирани като дестинация.
Финалът на това пътуване може да е само един – античната крепост Новиодунум, която се намира до близкото градче Исакча. Векове наред тя е била най-северният български форпост по Дунав. Днес отсреща се вижда Украйна, а край руините минава легендарният електрически далекопровод „Дружба”. Всяка епоха по тези земи е оставила своя отпечатък.
Абонамент за:
Публикации (Atom)